Нежната сила на леката атлетика

Станислава Василева, 21 г., е родена в гр. Казанлък. Занимава се с лека атлетика от 11 годишна. В момента е студент във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и следва Педагогика на обучението по физическо възпитание и спорт.

Станислава е 13-кратен победител на България в дисциплината хвърляне на копие на държавните зимни и летни шампионати.  Василева  записва две 6-ти и едно 8-мо място на Балкански игри (две от които в Турция и една в Сърбия).

 Ето какво сподели Станислава Василева за читателите на „clicknews”:

– Как започна с леката атлетика и защо избра точно дисциплината хвърляне на копие? С какво те плени?

– Никога не съм разказвала публично историята на моята първа любов – копието. Ето, че е време да разкажа. Още в детската градина, когато ни питаха кой какъв иска да стане, когато порасне аз отговарях „копиехвъргач-шампионка“. По леката атлетика и специално хвърлянето на копие ме запали по-големият ми брат, Димитър Василев, който е бивш дискохвъргач и също възпитаник на ВТУ.

Началото беше наистина забавно. Всичко започна още в училище. Играехме на народна топка и си пролича, че хвърлям силно и доста болеше, когато уцеля някого (смее се).

Като казвам, че началото беше забавно имам предвид, че наистина бе така. Преминах през хвърляне на футболна топка, на малки шишета пълни с пясък, дори и коловете на дядо за домати (смее се). Приятно ми е, когато си припомням тези моменти от детството.

Всичко това се случваше в квартала, на улицата или на една празна площ зад гаражите пред блока. Съседите се чудеха, какви странни неща кара да прави малката си сестричка Митко. Първото копие, което видях в живота си, беше ужасно. Брат ми го донесе вкъщи и трябваше да го заваряме и лепим, докато накрая го направихме годно за хвърляне. Именно той беше първият, който ми показа техниката и започна да ме учи. Помня сякаш беше вчера как в един летен ден през 2007 г., брат ми ме заведе на стадиона и аз помолих именития спортист и треньор Цветанка Христова да се обучавам за копиехвъргач при нея.

Ясно помня  отговорът ѝ: „ Ще пробваш хвърлянията и на което си най-добра ще тренираш него“, придружен с лека усмивка. А аз знаех, че не искам нищо друго освен копие и казах, че държа да пробвам именно с него. Така и стана. Започнах да тренирам хвърляне на копие при нея. Това бе около година без да участвам на състезание, защото бях още малка. Първото ми състезание беше през 2008 година на Държавния зимен шампионат. Признавам, бях много стъписана, не знаех къде се намирам. Помня само как брат ми подскачаше от радост  и крещеше „Бравооо шампионе!!!“. Когато се качвах на стълбичката за награждаване осъзнах, че аз наистина съм шампион, че победих останалите и златото е мое!

Ето така започна всичко. От детската градина, през счупеното копие, тренировките пред блока и първото злато! След това беше лесно. Аз обикнах това, което тренирах и го правех с цел на следващото състезание златото отново да бъде мое, както и стана.

– Лесно ли е да си професионален спортист в България?

– Мисля, че не. В нашата страна няма добри условия, особено през зимата. Всички клубове са изправени пред липса на финанси и база за тренировки. Дано нещата се подобрят, защото имаме таланти, които трябва да получат своя шанс за развитие.

– Как се мотивираш преди всяко състезание?

– Винаги е различно. Казвам си, че мога да го направя, уверена съм в себе си.

– Какво ти говори числото 72.28?

– Световния рекорд на копие при жените. Барбара Шпотакова (Чехия).

– Какви препятствия трябваше да  преодолееш и кои бяха хората, които ти вдъхваха сили?

– Най-голямото препятствие беше загубата на моя треньор Цветанка Христова през 2008 година. За всички на стадиона тя не беше просто треньор, а също и втора майка. Гордея се, че съм се докоснала до такъв човек с главно „Ч“! Не познавам друга като нея.

Следващият ми треньор бе Светла Миткова, също известен дискохвъргач  и гюлетласкач от Казанлък. При нея тренирах до 2014 г, състезавайки се в преименувания в памет на първия ми треньор клуб ЛК „Цветанка Христова“ Казанлък.

През 2014 г. започнах да тренирам в Стара Загора, в спортен клуб лека атлетика „Берое“. До миналата година се състезавах за „Берое“ в тандем с републиканския рекордьор на копие при мъжете Кольо Нешев. На него дължа най-доброто си постижение в този спорт. Тренирайки при него аз се развивах, пораснах и научих много. Винаги съм го приемала и като мой приятел. От него може да се научи много не само в спорта, но и в живота. Условията в клуба бяха много добри. Отношението към мен също. Базата е на доста добро ниво за страната ни и е с тенденция за прогресивно развитие. С две думи според мен в този клуб се работи и това си личи.

– От известно време тренираш деца. Как се чувстваш при работата си с подрастващите?

– Страхотно. Обичам това, което правя и правя това, което обичам. Какво по-хубаво? Винаги съм обичала малките деца, а те могат да те научат на повече от колкото предполагаш. Работата ми е интересна, динамична, забавна и удовлетворяваща, защото знам, че съм дала по нещо на всяко дете днес, което съм тренирала и когато се приберат вкъщи почти всички ще разказват за тренировката им с мен. А когато ме видят крещят отдалече „треньоркеее“. Прегръщат ме, казват ми, че ме обичат. Каква по-хубава награда от това!?

– Как си обясняваш факта, че днес подрастващото поколение повече предпочитат да спортуват във фитнеса, вместо на стадиона или в спортните зали?

– Според мен има няколко причини. Много спортове страдат от липса на финанси и база. Във фитнеса не е така. Там има показност, на стадиона е коренно различно. Не всички виждат потта, сълзите и кръвта, които си хвърлил, за да постигнеш резултат. Фитнесът е популярен. Важното е хората да спортуват, независимо къде и какво.

– Колко са големи мечтите ти ?                

– Мечтите ли? Не прекалено големи. Бих казала, че са реални и са въпрос на време и амбиция от моя страна за осъществяването им.

– Какво най-често правиш през свободното си време, имаш ли хоби?

– Спортувам, излизам с приятели, разхождам си кучето, гледам филми, слушам музика и не на последно място обичам да спя (усмихва се).

Автор: Петър Цанов 
Снимка: личен архив
Редактор: Славена Петрова