Защо „Задочните репортажи“ на Георги Марков са толкова ценни?
В книгата „Задочни репортажи за задочна България“ Георги Марков подробно описва живота си в България, като се връща назад, още в студентските си години, за да представи цялостната картина на България от периода 1947 година, като жител на един свят, за да премине в един друг, където от „господа“, мъжете стават „другари“.
Още във времето като студент, Марков вижда несправедливостта, съпътстваща режима. Верните последователи на Партията – студентите, посещаващи митинги, събрания, организиращи обществени прояви в името на Партията, както и кръжоци за изучаване на партийни пропагандни прояви, взимат изпитите си, както се изразява авторът, „по мистериозен начин“, бързо изкачвайки се до директорски постове още след завършването на Политехниката. Освен тези облаги, Марков става свидетел на пълната липса на адекватност и компетентност по отношение на хората, заемащи големи постове не само в предприятията, но и в държавното устройство.
През този период, когато от монархия България се превръща в полицейска държава, „наши“ и „врагове“ са ключови понятия в речта на органите на реда и властимащите, а страхът и съмнението, са най-голямото им оръжие. Уж режимът цели да направи хората равни, да няма класово разделение, а всъщност членовете на Партията са стократно облагодетелствани, докато обикновеният българин мизерства.
Това е и периодът, в който безброй хора „минават“ през полицейските участъци, периодът, в който се изгражда подозрението, че всеки около теб ти мисли злото, защото всеки ти е враг и потенциален агент на мощната и разрушителна машина Държавна сигурност. Именно в това се корени и комунистическата идеология.
В Народната република постепенно се заражда и култът към личността, благодарение на комунистическата власт, по модел на Съветския съюз. Личностите на почит в началото са Маркс – първи и най-велик, последван от Сталин, Георги Димитров и Вълко Червенков, в последствие те са изместени от други посредствени фигури, жадни за власт. Някои от „посмешищата, които искаха да бъдат всичко велико“, както ги описва Георги Марков, са Добри Терпешев, Антон Югов, Райко Дамянов и Ангел Панев.
Култът към личността нанася трайни поражения върху българския народ – хората започват да отъждествяват себе си с Партията, загубили всякакви нравствени задръжки и ценности, лишени от чувство на отговорност, превърнати в „постоянен инкубатор на злина и докато следват партийната линия, те смятат, че притежават доживотни индулгенции за опрощаване на възможните и вероятните грехове“. Казано на прост език – когато действаш в името на партията, дори убийството е лишено от наказание.
Комунистическата партия, която идеологически е противопоставена на обикновения човек, му внушава чрез всекидневна пропаганда, че той гради държавата, че той е в основата на всичко, че без него нищо от постигнатото до момента няма да бъде възможно и го превръща от всестранно развито, независимо и гордо същество в марионетка. Все повече започва да се вижда и шуробаджанащината, както и нежеланието на някои хора, взели се прекалено на сериозно, да работят, защото са „родени за служба“. Именно така започва „кариерата“ на много български „интелектуалци“ в различни културни сфери. От книгата става ясно и бруталното експлоатиране на човешкия труд, отново под крещящия лозунг „Всичко е в името на Партията!“, което ще рече по 12 часа на ден, понякога и повече, а заплащането е равносилно на още по-брутално скъперничество. И докато народът едва преживява, в едно и също, повтарящо се сиво ежедневие, непознаващо елементарните човешки удобства, тези от Политбюро се възползват от всички възможни удобства на иначе покварения Запад.
Изключително важно за мен е да отбележа, че властта в България принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз и че никой властимащ в държавата не може да извърши нещо без съгласието на висшите партийни съветски ръководители. Но това, според мен, не намалява отговорността за извършените злини от страна на членовете на Българската комунистическа партия, които без извинение, ще нарека държавни предатели и тирани на собствения си народ, служещи на чужда власт.
Голямо впечатление ми направи историята за Царя на вилите, който по време на Царска България ограбвал вилите на буржоазията, а когато попаднал в затвора, повярвал в комунистическите идеи и след смяната на властта се възкачил на голям пост в милицията, където се занимавал с разкриването на криминални дела. След време Царя на вилите напуснал началническия пост и се завърнал към ограбването им, но този път това не били вилите на аристократите, а на комунистическите изедници. За него нищо не се било променило, смяната на властта не носела промяната, която той искал, пак имало вили, а следователно и корупция от страна на властващата върхушка. „Честните хора не притежават вили“, казал той, продължавайки да следва възгледите си, които противоречали и на онази, и на тази власт.
Георги Марков прави задълбочен анализ на ситуацията в България от 1956 година, малко преди встъпването в длъжност на човека, избран от Никита Хрушчов да оглави БКП, а именно Тодор Живков. В България започва привидно развенчаване на култа към личността, което се характеризира с изхвърлянето на мумията на Сталин от мавзолея в Москва, но всичко това се оказва просто една жалка пародия. От Сталин и Червенков, култът към личността се прехвърля върху Ленин, Тодор Живков и Хрушчов.
Погазването на таланта, липсата на свободно изразяване и разрушаването на литературните ценности, и на изкуството като цяло, ми се струват като може би едни от най-отвратителните неща по онова време. Ако, например, членуваш в Съюза на писателите, значи ставаш и си талантлив, нищо, че си посредствен бездарник, който не влага дълбочина в това, което пише, важното е да си с Партията, за да си добре и да печелиш пари. Ако влагаш творческа мисъл и търсиш определени отговори, които са в противовес с идеите на Партията, или няма да публикуват текстовете ти, или можеш да прекараш известно време в някой от трудовите лагери, като Белене, например.
Самият Георги Марков си признава, че заедно с други негови колеги, са вярвали, че членуването в подобни съюзи, ще ги направи писатели. И наистина е така – ако възхваляваш режима и вкараш в сюжета на произведението си герои с комунистически възгледи, ще получиш одобрението на членовете на Политбюро, ще станеш Някой в писателските кръгове и ще се облагодетелстваш. Но един добър писател, един самоук талант, истински се осакатява, когато трябва да се самоцензурира, тъй като съзнава, че Партията смята литературата за най-мощното пропагандно средство.
„Ние те направихме писател!“, е една от репликите, имащи за цел да сплашат и порицаят автора, позволил си да пише това, което мисли. Според дисидента Марков, от всички автори, членуващи в Съюза на българските писатели, само около 20 от тях са имали някакъв литературен авторитет. Именно зад „литературната врата“ на писателския съюз се водят и най-ожесточените битки за всяко важно място в партийната и държавната йерархия, а уважавани и неуважавани имена се цапат едно друго пред Партията, чиято цел е именно тази.
Чест прави на Георги Марков, че си признава, че се е възползвал от облагите, които му е предоставило членството в Съюза на писателите, без да крие този факт от срам или от някакво друго лично чувство.
Интересно е и как неимоверно се засилва желанието за притежание на западни вещи у обикновения българин. „Никаква политическа пропаганда, никаква религия, никакво организирано промиване на мозъците и никакви средства за масова заблуда не могат да постигнат този пропаганден ефект, който постига западната вещ.“ Хората масово искат да си купят нещо, внесено от Запада, различно от „съветския боклук“. Това кара Партията да предприеме действие, имащо за цел да възвеличи съветските и да принизи западните коли, дрехи, магнетофони и други стоки. Партията опитва да наложи на хората, че една капиталистическа система не може да превъзхожда социалистическата. Стига се дотам, че някои журналисти започват да пишат статии, нападащи Запада, че произвежда „съблазнителни консумативни блага с единствената цел да заблуди широките народни маси“. Но за членовете на ЦК на БКП и Държавна сигурност тази максима не важи – те се возят в западни коли, организират си частни прожекции с американски филми, могат свободно и те, и протежетата им да пътуват на Запад, а обикновеният български гражданин, ако няма връзки, никога не може да излезе от държавата и както се казва „да види свят“, защото за него, който се е трудил цял живот в името на родината, границите са затворени и изход няма през нито една от четирите гранични зони.
Може би по това време проститутките са единствените свободни хора в държавата, тъй като никой не може да ги отклони от пътя, по който са поели, той е личен избор и противоречи на всичко „положително“, което властта се опитва да пропагандира, а именно, че в България престъпленията и пороците са случайно явление, защото видите ли „в социалистическа страна не може да има проституция“.
Много често те са любовници на партийни членове, вербувани са и са длъжни да снабдяват с информация милицията, само в София по това време са регистрирани около 300 момичета. Някои от тях са „превъзпитавани“, като са изпращани да работят в мината в Бобов дол, но голяма част от тях не желаят да променят начина си на живот умишлено. Въпреки, че печелят чрез телата си, те съумяват да се опълчат на режима, да разбият по свой собствен начин статуквото. Нима омъжените жени, които изневерят на съпрузите си с висши партийни ръководители, за да се облагодетелстват лично по един или друг начин, са по-добри? Това е именно скритата проституция, да си осигуриш по-добър начин на живот като станеш любовница на някой от „силните на деня“, да посещаваш умишлено морските курорти през лятото, за да си „хванеш“ богат чужденец и да се измъкнеш от сиромашкия живот или пък да спиш с някой партиен член, за да осигуриш по-добра работа на мъжа си…
Всичко, което разказах, е описано изключително подробно от Георги Марков в първи том на книгата „Задочни репортажи за задочна България“.
В заключение ще кажа, че режимът е пагубен за много човешки животи, белязал е много съдби, безнравствен и опустошителен, той принизява хората към най-низки и примитивни действия, и за съжаление, е отнел най-изконното право на човека – свободата.
Автор: Христина Владимирова
