Из „Откровеностите на един пенсионер в БДЖ“
Вчера имах възможността да разговарям с един от най-интересните хора, които съм срещала в последно време. Пътувах с БДЖ към Горна Оряховица и бях сама в купето. В един момент влезе една доста приветлива на пръв поглед баба. Усмихнато и ведро ме попита: „Мога ли да вляза тук, свободно ли е?“, казах „Разбира се“, без да подозирам колко неща имаме да си кажем.
Не целя да правя генерални заключения, но обикновено по-възрастните хора, които съм срещала в БДЖ, не са особено разговорливи. Стоят намръщени и просто чакат времето да мине по-бързо (не, че по-младите са по-различни). Често не са добре запознати какво се случва в страната, благодарни са и на малкото, което имат…
Но тази баба като че ли беше толкова „навътре“ със случващото се в държавата ни, че чак я беше яд. Искаше да си го изкара, но не мрънкайки. Смятам, че не притежаваше типичния негативизъм на българина, а просто е минала през толкова неща в живота, че преценката ѝ е станала реална.
Разговорът ни започна от там, че едно момиче не успя да си отвори вратата на една от гарите. Влакът не я изчака – потегли, а тя се чудеше какво да прави след това. Бабата (на която между другото така и не научих името) започна да се възмущава, защото и на нея се е случвало подобно нещо преди. Изведнъж темата пое в съвсем друга посока. Заговори за сагата „Апартаментгейт“. Видях яда в очите ѝ. За несправедливостта, за това как винаги има някой, който се измъква тънко в тази държава, за сметка на обикновения данъкоплатец. Тя не разбираше и искрено страдаше от това как може да има толкова алчни хора. „Като че ли някакъв дявол се е вселил в политиците ни, видят ли пари наемат такава силна скорост, че нямат спиране“, твърдеше тя. Беше ѝ тежко, защото именно тези същите управляващи крият толкова пари за себе си, че пренебрегват факта, че останалите в страната нямат почти нищо. „Ще ни залъгват нас пенсионерите с 40 лева за празниците, а те си купуват безкрайно много апартаменти. Защо никой не отиде да провери как Ахмед Доган е успял да си купи сараите, от къде има такива доходи?“, продължаваше да се възмущава тя.
В един момент ме попита аз накъде отивам. Обясних, че пътувам до Горна Оряховица, а след това съм към Търново. Тя отивала към Габрово, от 2 години вече пътувала по този маршрут. Попита ме дали уча нещо, а аз отговорих „Да, журналистика“. Тя се усмихна и ми каза „Опичай си акъла!“. Започна да ми разказва за живота си. Когато синът ѝ е бил малък го записала в габровското математическо училище. „По онова време беше едно от най-елитните, не като сега“, каза натъжено. След това са живели в Германия, искала е той да продължи обучението си също в посоката на Журналистиката. Неговата страст обаче била съвсем друга и записал Електроника. Години по-късно на него също му се родил син и той искал да го запише да учи Международни отношения, но малкото момченце категорично се насочило към спорт. Вече тренира хандбал. Тогава възрастната жена казала на сина си „Виждаш сега на мен какво ми беше като бях млада и имах други планове за теб. Трябва да оставяме децата ни сами да правят своя избор“.
За кратко помълчахме. В следващия момент минахме покрай някаква гара. Порутена, изоставена, а в същото време постоянно се качват хора от там. Аз казах, че не разбирам как може да е в такова състояние. Тя сподели моето мнение и започна да ми разказва едно време как е изглеждала, защото е минавала преди много години по този път. „Това ни е проблемът в България – безхаберието. Във всяка една сфера го откривам, не само по гарите“. Сети се за един случай, на който е станала свидетел преди доста време. На ЖП гарата,която се намира между спирките Царева Ливада и Габрово всеки път забелязва нещо притеснително. Малко встрани има сложено подобие на колиба, с един нищожен покрив от ламарина. А под него едно куче е вързано постоянно. Стои там и зима, и лято. Изнемощяло, недохранено, ненапоено. Тъгата и разочарованието в погледа ѝ просто нямаше как да се прикрие. „От година насам се каня да намеря някое младо момиче като теб и да го накарам да снима това безобразие. Аз съм възрастна, нямам такъв модерен телефон. Но ще подам сигнал във „Фондация 4 лапи“ към Габрово“. Беше огорчена от отношението към животните. „Синът ми остана да живее в Германия. Разказвал ми е, че за посегателство над животни те затварят за 15 години. Тук за човешко убийство не дават такива присъди“. Според нея възпитанието на децата трябва да започне именно с любов към животните, защото иначе няма да са способни после да обичат и хора. На внукът ѝ са взели хамстер още докато бил на 3 годинки, защото тази животинка се гледала най-лесно. Учели го на самостоятелност и грижа към друго същество. Като отраснал малко му взели заек, той сам му почиствал клетката и му купувал храна. Вече имал огромно куче, което сам разхожда и води на ветеринар. „В България подходът към животните е под всякаква критика. Две спирки по-назад видях как едно момче беше завързало на каишка 3 малки кученца. Искаше да се отърве от тях и да ги остави на гарата. Развърза ги, те обаче тръгнаха пак след него, и как няма – не познават никой друг. Той се ядоса и започна да ги цели с камъни…“ разказваше ядосано.
Затова според нея младите искаме да живеем в чужбина. Защото всички подобни истории ни карат да бягаме. Защото Системата ни гони непрестанно. Синът ѝ я викал да живее при тях в Германия. „Живях вече там, не искам повече. Пък и младите и старите не трябва да са на едно място“ някак неуверено каза тя.
Пристигнахме в Горна Оряховица и посоките ни се разделиха. Аз обаче продължавах да мисля за разговора ни и докато пътувах към Търново започнах да си записвам в телефона казаните от възрастната жена неща.
Автор: Венелина Михайлова
