Свободата на словото в България – медиите под прицел Кой не иска журналистите да задават въпроси? И защо?
По данни на проведено изследване на „Репортери без граници“ през 2017 г., България заема 109 място по свобода на словото на медиите от общо 180 страни и е единствената страна от Европейския съюз, отбелязана в червен цвят (difficult situation) на картата на класацията. България стои редом до страни като Киргизстан, Тунис, Панама, Гибон и Боливия.
Ако все пак някой се съмнява в достоверността на тази информация, ще допълня, че един от основните методи на изследване на „Репортери без граници“ е чрез предоставяне на анкета на български журналисти и представители на българската медийна общност, което значи, че данните са получени въз основа на мнението на хората, практикуващи журналистическата професия, следователно това са техните лични впечатления.
За някои от Вас, това може и да е успокояваща статистика, след като преди заемахме 113 място по свобода на медиите в света, но не и за мен. Това, че сме слезли с 4 позиции надолу в класацията, съвсем не е успокояващо, нито пък е предпоставка за разрешаването на проблема със свободата на словото. Той още съществува и се разраства все повече и повече. Дори според световната информационна агенция „Франс Прес“ страната ни е най-тежкият нарушител на свободата на словото в Европейския съюз.
Тъй като свободата на словото е един от основните приоритети на демократичните държави, следва въпросът: „Доколко България е демократична държава“? Само формално ли? И май думите „В другите държави си имат мафия, в България мафията си има държава“ важат с пълна сила за страната ни. В една наистина демократична държава, правителството е длъжно да осигури независимост при управлението на медиите и така да стимулира тяхното правилно функциониране, което да бъде в полза на обществото, а не в полза на управляващите. Но уви! В България, по всичко личи, това не е така.
Повечето медии не предоставят на обществото медийна прозрачност и реално ние не знаем кой стои зад тях – дали това е истинският собственик или подставено лице. Няма информация по какъв начин се осъществява придобиването на дадена медия и как става нейното финансиране. Липсва и информация, отнасяща се до лицата или органите, които могат да упражняват най-силно влияние върху редакционната политика на медията.
Само за изминалата година има няколко плашещи случая с упражнен натиск от властта върху медии и отделни журналисти, при това някои заплахи бяха отправени по време на живо предаване в телевизионен ефир.
Журналистката Къдринка Къдринова стана обект на заплахи от страна на Бетина Жотева (тогава член на СЕМ) след зададен въпрос по време на заседание на комисията по културата и медиите в НС.
Само няколко месеца по-късно журналистът Виктор Николаев беше заплашен от Антон Тодоров (депутат от ПП ГЕРБ), че може да загуби работата си, както се случи с бившата му колежка Анна Цолова. В същия ден Виктор Николаев беше заплашен и от вицепремиера на България Валери Симеонов. Това се случи в ефира на „NOVA“, но от телевизионната медия взеха отношение по случая едва след като разгневени зрители отправиха обвинения към двамата политици в социалната мрежа. Ако нямаше такъв широк отзвук в Интернет пространството, дали работодателите на Николаев щяха да застанат на негова страна? Не мога да кажа със сигурност, но все пак обществото силно им повлия.
Това агресивно поведение, което демонстрират родните политици е недопустимо и доказва, че „силните на деня“ отдавна нямат страх да изказват публично заплахите си, когато някой журналист си позволи да им отправи въпрос, който не им харесва. Нима министър-председателят Бойко Борисов не си е позволявал да „се кара“ на репортери, които „много знаят“? А работата на журналистите не е ли именно тази – да задават въпроси, да търсят отговори, да информират обществото, да работят в полза на истината, не да обслужват нечии политически интереси.
Автор: Христина Владимирова,
III курс „Журналистика“
